Около 16:30 Мишел почувства първите симптоми. Тя беше заета с местенето на мебелите, за да почисти дневната, когато внезапно й прилоша. Облягайки се на стената, тя се отпусна надолу и седна, за да се съвземе. Когато се опита да стане, тя не беше в състояние да накара тялото си да се движи. Извика съпруга си за помощ, но от устата й не излезе никакъв звук.
Когато я намери на земята, съпругът на Мишел се паникьоса, тъй като не знаеше какво да прави. Той се обади по телефона на дъщеря си, която му каза да извика линейка. Мишел пристигна в болницата около 17:20, почти в безсъзнание и все още неможеща да говори и движи дясната си ръка.
За тяхна изненада в болницата не се забеляза някакво оживление, докато чакаха да ги прегледа лекар. Може би защото Мишел не проявяваше признаци, че нещо я боли, а просто лежеше тихо в спешното отделение, докато помощ получаваха „по-сериозни“ пациенти. Чак 6 часа по-късно една медицинска сестра се притесни от факта, че симптомите на Мишел не преминаваха и извика специалист. Специалистът поиска изследване със скенер, на който се видя тежък инсулт. Към този момент вече беше твърде късно да се приложи тромболиза и се започна с поддържащо лечение.
След като прекара следващия месец в приемане и изписване от ИО, Мишел беше преведена в болница за рехабилитация след инсулт. Два месеца по-късно, семейството с нетърпение очакваше лекарят да премахне нейната трахеостома. До този момент се опитваха да разберат какво им казва Мишел като четяха по устните й, тъй като тя не можеше да говори с трахеостомата. Те не можаха да сдържат разочарованието си след отстраняването на трахеостомата, тъй като думите, които Мишел казваше бяха в голямата си степен неразбираеми. Логопедът й постави диагноза афазия на Вернике, тя говореше много ясно, но думите бяха безсмислени.
Мишел вече е у дома и показва известно възстановяване. Тя успя да възвърне контрола си върху изхождането, но все още е с памперси за възрастни, просто за всеки случай. Тя може да ходи с малка помощ и започва да използва отново дясната си ръка да среше косата си, но говорът и продължава да бъде силно засегнат.
Но най-важното е, че най-големият ефект на инсултът на Мишел е психологическото му въздействие както върху нея, така и върху нейното семейство. Мишел е на два антидепресанта, все още получава кратки пристъпи на интензивна депресия, често проявяващи се като плач, пристъпи на гняв срещу който и да е около нея в момента на пристъпа. Животът, който тя познаваше, вече си е отишъл; човекът, който тя е била, вече е само спомен.
Хората, които я познават, рядко могат да я познаят днес. Мишел беше динамична жена, уважаван учител, съпруга, майка и баба. Днес трудно можем да си представим, че тази жена е управлявала света около себе си с железен юмрук.
Всичко, което е останало, са въпроси без отговор. Защо е било необходимо толко дълго никой в болницата да не разбере, че жената има инсулт? Какъв би бил животът й, ако лечението й беше започнало по-рано?
Мисията на „Ангели“ е да дава на пациенти като Мишел най-добрата възможност да излязат от болницата и да продължат живота, който са имали преди това. Инсултът трябва да бъде разпознат рано и да бъде лекуван като спешно състояние. Лечението в организираните мрежи за инсулт е с различен резултат, една разлика, която е доста по-голяма от тази, която бихме могли да си представим.
